Доц. Антоний Гълъбов в ПИК и "Ретро": Румен Радев и „двуличната власт“
Последвайте ни в Google News Showcase
През отминалата година наблюдавахме всичко, което се случва, без да успеем да видим истинските му причини или да се опитаме да постигнем съгласие относно посоката, в която бихме искали да се развиват обществото и държавата ни. Оставихме за новата година равносметката от случилото се, а тя ще ни предостави нови възможности да оценим последствията от изборите, които направихме или се отказахме да направим.
WINBET – 3 начални бонуса + 3 подаръка за Спорт, Казино и Live Казино! (18+)
Политическата криза, започнала в средата на 2020 г., определи развитието на тази, а вероятно и на следващата година. Походът на Румен Радев към властта завърши с формирането на мнозинство и правителство под негова егида и победа на президентските избори с най-ниската възможна избирателна активност. Упоритите опити на пропагандата да формира представата за „катастрофа“, „най-корумпираното управление“ и „превзетата държава“ не успяха да прикрият истинските амбиции за овладяване на властта. И това се случи, макар и не по начина и в степента, в която се надяваха както политтехнолозите, така и техните публични говорители.
Най-лошото е в това, че след продължилата повече от година и половина пропагандна война българското общество изглежда дълбоко отровено от лъжи и агресия. Истината, както винаги, бе първата жертва на тази война. В различни периоди от време реалността биваше представена по толкова различен начин, че мнозина започнаха да се питат дали продължаваме да живеем в една и съща страна. В епохата на дезинформация и „фалшиви новини“ все по-често ни се налага да спорим за обективни факти, а не за тяхната интерпретация. Така навлизаме в новата година с тежко наследство от омраза и лъжи, в едно отровено общество, което постепенно ще трябва да преодолява щетите от безогледната борба за власт.
Коалицията ГЕРБ – „Обединени патриоти“ завърши пълния си мандат в условия на тежко политическо и институционално противопоставяне. Все пак въпреки политическата цена, която платиха предишните управляващи, това бе по-доброто решение вместо предизвикването на предсрочни избори, които нямаше да очертаят ясна политическа алтернатива. Правителството и мнозинството продължиха да управляват разнопосочните кризи, които съпътстваха края на 2020 г., но с цената на задълбочаваща се загуба на обществена подкрепа. Все пак страната бе отчасти стабилизирана, а избирателите изразиха на редовни избори своите предпочитания.
Българските граждани определиха ясно характера на 45-ото Обикновено Народно събрание. Избирателите на ВМРО, НФСБ и „Атака“ не подкрепиха отново своите представители. В условията на остро противопоставяне ГЕРБ – СДС нямаха партньор, с който да формират мнозинство, въпреки че получиха подкрепата на повече от 840 000 български избиратели. Нормалното развитие на политическия процес предполагаше останалите партии да поемат отговорността за формиране на управляващо мнозинство и правителство. Вместо това новата политическа формация – ИТН, наложи единствената тема, която ги интересуваше като дневен ред на един от най-кратко просъществувалите български парламенти. Имаше мнозинство за промени в Изборния кодекс, но никой не желаеше да поеме отговорност за управлението. Това позволи на Румен Радев да назначи служебно правителство, а с това и да насочва политическия процес в навечерието на първите извънредни избори.
Българските избиратели реагираха на променените изборни правила и на предизвиканата парламентарна криза по различен начин. Повече от 500 000 български граждани не участваха в изборите на 11 юли 2021 г. Регистрирана бе най-ниската избирателна активност на парламентарни избори от едва 42,0%. Извън България посланията на ИТН и представата, че тази партия ще бъде алтернативата на ГЕРБ, доведоха до по-висока активност. Кампаниите срещу „купения и контролиран вот“ постигнаха целта си, но не за да го спрат, а да го пренасочат в „правилната посока“. В секциите с до 300 избиратели (които винаги са били най-рискови от гледна точка на опити за въздействие върху свободния избор на гражданите) активността беше над 52%, докато в секциите със задължително машинно гласуване тя остана в рамките на 38%. Така бе формирано 46-ото Народно събрание. ИТН се оказа първа политическа сила, но без възможно мнозинство, а това доведе до нова фаза в политическата криза.
Преди още да бе конституирано Народното събрание, от ИТН предложиха проект на правителство на малцинството, без коалиция. В очакване да бъде формирано мнозинство повече от месец от работата на парламента бе пропилян в безсмислени изслушвания на служебни министри. Дневният ред на това събрание вече не бе формиран от партията, спечелила най-много гласове, а от кандидата за президент. Никой нямаше намерение да управлява в този състав на парламента, затова остана само да бъде изпълнен дневният ред на Румен Радев, който включваше актуализация на бюджета и преместване на Бюрото за защита на свидетелите. След скандалния провал на проекта за кабинет на ИТН въпреки формалното мнозинство за втори път бе предизвикана парламентарна криза.
Двете служебни правителства отказаха да управляват кризите и рисковете, част от които бяха генерирани от собствените им действия. Постепенно българските граждани осъзнаха, че управлението е готово да жертва всичко, за да осигури предизборен комфорт на новата формула на властта и преизбирането на Румен Радев. Резултатът бе нов рекорд на ниска избирателна активност. Всъщност на изборите на 14 и 21 ноември гласуваха по-скоро онези, които искаха да бъде формирано „каквото и да е правителство“. Те гласуваха „полезно“, за да не „загубят гласа си“. И получиха именно това, за което гласуваха.
Имаме мнозинство и правителство, формирани около неясен политически субект, при ясно изразената амбиция на Радев да определя характера и приоритетите му. Усилията за „преодоляване на едноличното управление“ водят до нова концентрация на властта, за която ще се борят два центъра на власт. Перспективата за подобно „двулично управление“ зависи от готовността за постигане на компромис. Но залозите изглеждат толкова високи, че още при първите изпитания привидното съгласие на „задругата на властта“ ще започне да се разпада.
През тази политическа година пропагандата продължи да пише история. От нас зависи дали тази „история“ няма да попадне в учебниците. Най-доброто е в това, че след третите поред парламентарни и редовните президентски избори българските граждани нямат илюзии относно новата власт. Опитите за дирижиран ентусиазъм стихнаха бързо, а тепърва ще разбираме кой спечели изборите и в чий интерес е готов да управлява общите ни дела.
